Ваня Червенкова не е сред хората, които ще забравите след първата си среща с нея. Позитивното й излъчване завладява веднага, а събитията, които е преживяла, не са успели да съкрушат духа й. Своята нестандартна съдба тя е описала в книгата си "Светлина след смъртта", представена тази седмица в музея "Земята и хората". В нея Ваня разказва не само най-драматичните случки в живота си, но и срещата си с Бог и отвъдния свят.
Известният поет Евтим Евтимов бе сред многото гости, дошли да поздравят младата жена, оцеляла по чудо преди три години. На 27 юли 2003 г. неизвестен убиец изстрелва цял пълнител в нея и тя пада на улицата, обляна в кръв, пред очите на дъщеря си. Откарана в много тежко състояние в болницата, Ваня изпада в клинична смърт и лекарите не дават почти никаква надежда за оцеляването й.
Как се стига до този фатален момент?
За историята на Ваня Червенкова са изписани купища страници, в които се преплитат слухове и реални факти. Тя разкрива пълната истина за себе си в автобиографичната си книга, не се колебаейки да опише дори най-травмиращите си спомени. Но освен тях Ваня се връща още по-назад в своето минало. Противно на доста хора днес, тя
не крие комсомолската си дейност
Едва на 18 години започва работа в изпълнителния комитет на Окръжния народен съвет във Варна. "Оттогава датира и участието ми в така наречения възродителен процес. Излишно е да давам оценката си за него, но каквото ни наредяха, това и правехме... Такива са били времената и заповедите, които се отпускаха по партийна линия от тогавашното правителство. По-късно ме назначиха да отговарям за Дългополската селищна система, където имаше най-голяма концентрация на турскоезично население."
Промените след 10 ноември 1989 г. обаче действат като леден душ за нея и приятелите й. Уволнена, тя решава да рискува. Изтегля кредит, залага апартамента на родителите си и заминава за Грузия, откъдето има намерение да закупи микробуси, за да ги пусне като маршрутни таксита. Но
още първия ден, в който стъпва в Тбилиси, започва гражданска война
между тогавашния президент Звияд Гамзахурдия и претендента за властта Едуард Шеварднадзе (бивш министър на външните работи на СССР).
"Имало е дни - спомня си Ваня - в които изобщо не можехме да излизаме, толкова много се стреляше. Куршуми и бомби буквално валяха пред очите ни..." Но с присъщата си вътрешна сила тя успява да се измъкне от хаоса и се връща в България, минавайки през Турция. "Тези войни, перипетии, напрежения ми бяха дошли пряко сили", спомня си днес Ваня. И затова, когато стига до бариерата на границата, тя слиза и целува асфалта пред локвата за обеззаразяване на колите, заклевайки се, че поне две години няма да излиза от страната. Това е времето, в което младата жена започва бизнес с алкохол, подчертавайки, че е била една от първите лицензирани за тази дейност.
Работех с такива имена като Крушата
Наско Комшев и редица знайни и незнайни тогава хора. И бяхме точни един към друг. Но успехът, разбира се, носи след себе си и много зложелатели. На Ваня ще й се наложи да преживее предателство от близка приятелка, която открадва цялото ноу-хау на нейния бизнес. "Нямаше да ме заболи толкова от враг, ако го беше сторил, колкото от най-добрата ми приятелка." Успокоение намира в грижите за новородената си дъщеря Никол. "Чак на третия месец мама реши да ми прости, че съм я родила така - без баща, на свое име. Тогава трудно се приемаха тези неща, но аз не се страхувах от хорските приказки, нито страдах от оценките на общественото мнение." Самотата в този период обаче се оказва незначителна в сравнение с болката, която Ваня изживява по-късно. Разделният ден в живота й е 27 юли 2003 г. Тогава тя, заедно с дъщеря си, отива на Рибния пазар във Варна. Вървейки из алеите, чува шум, за който първоначално си мисли, че е от пиратки. Частица от секундата по-късно разбира, че това са изстрели. При това - насочени срещу нея. "Погледнах жената пред мен и усетих по неописуемия ужас в очите й, че нещо става с мен. Погледнах се и, Боже... от мен струеше кръв! Същите онези
куршуми бяха пронизали главата ми
тялото ми, ръката ми и от мен шуртеше кръв!!! Сега си спомням моята баба на село, когато колеше на дръвника кокошка или петел, как от него хвърчаха струи кръв и животното, подскачайки без глава, умираше в конвулсии и гърчове. Сигурно и аз съм била за околните това. Погледнах се и осъзнах, че съм застреляна... с много куршуми...
Стана ми топло и в този миг осъзнах, че умирам. Усещах как губя силите, кръвта си, усещах, че животът ми се изплъзва, усещах, че си отивам..."
В този миг Ваня се сеща за едно-единствено нещо - за Бог. С цялата си душа тя отправя молитва към него да не умира, да я остави жива заради дъщеря й. Хриптейки и давейки се в кръвта си, Ваня мобилизира всяка клетка от тялото си за молитва.
Обляна в кръв, жената се срутва на земята и усеща как душата й се отделя от тялото, което вижда как остава безжизнено на паважа. "Ясно осъзнавах, че отивам, за да се срещна със съдбата си и да дам отчет на живота си." Описвайки тези драматични моменти, Ваня не забравя, че неминуемо ще срещне и скептични читатели, които няма да вярват в думите й. "Аз мога и имам правото да говоря, защото съм надхитрила смъртта, преборих се с нея и се завърнах от отвъдното, където, вярвайте ми, рано или късно всички ще отидем." Всъщност нейните твърдения са потвърдени от стотици други хора, изпадали в същата ситуация на клинична смърт, и описани от мнозина автори, най-известен от които е Реймънд Мууди.
"Бях в един свят, мили хора, който няма нищо общо с нашия. Там времето и пространството са други, формите и усещанията са коренно различни от нашите." Като на лента Ваня вижда целия си досегашен живот, от най-ранно детство до последния момент. Вижда прегрешенията си, дори малките грехове, като например момента, в който като малка е взела една фибичка от съседско момиче. Господ я пита знае ли кой е най-големият грях на Земята и тя отговаря, че това е убийството на човек. Оказва се обаче, че най-големият грях е самоубийството. "И на убийците мога да простя - казва й Бог, - защото ще имат време да се покаят до свършека си, но на тези души не мога. Аз давам и аз отнемам човешки живот. Никой не може да отнеме това мое право, затова и никога няма да ги върна обратно!"
"Бог ме разведе навсякъде, по всички нива на Всемира.
Показа ми извънземни форми на живот
към които аз така и приживе се отнасях ту скептично, ту с надежда, че все пак ги има... Една от формите на живот, която ми беше показана, беше тази на Луната. Там видях същества, които са много по-различни от нас, много по-напреднали в технологиите, в начина си на общуване, както помежду си, така и с другите от Всемира."
В този момент, в който Ваня се рее из безкрайността, родителите и дъщеря й стоят изтръпнали край безчувственото й тяло в болницата. Лекарите констатират мозъчна смърт и не дават почти никаква надежда. Но тя оцелява. Господ обаче й връща живота при едно условие - да предаде на колкото се може повече хора неговите послания.
И, противно на медицинската логика, Ваня оживява. С продупчени от куршумите глава и тяло, с раздробени кости и на командно дишане, тя бавно се завръща към стария си свят. Пробуждането е трудно. Тридневна кома, пропита с усещане за болка, безсилие и самота. Облекчението не идва дори когато започва бавно да се възстановява.
С четири дупки в главата и мозъчно сътресение
тя дава показания пред следователите. Обсъждат с нея една от главните версии за инцидента, свързана с радиоводещия Боби Цанков, срещу когото година преди това Ваня е завела наказателно дело. "Само един месец преди покушението бях дала пресконференция в агенция София прес и запознах българската общественост с хилядите му измами и нанесени вреди на много хора от цяла България - разказва Ваня. - Пари не дължах на никого, даже обратното, на мен ми дължаха, и то немалко хора. Никога не съм нарушавала ничии интереси. Чудех се какъв ли беше мотивът да ме отстрелят просто така, като диво животно!!! Защото по-късно в Интернет форумите прочетох какво ли не - че съм свързана с чеченската мафия, че съм мутра в пола, че никой не си ходел така по пазарите и безнаказано не го стрелят, че съм гадно подставено ченге, че съм една от най-богатите българки в страната... какво ли не прочетох за себе си? Не ме обвиняваха само за атентата срещу папа Йоан Павел II и не ми се приписваха роднински връзки с Карлос Чакала и Осама бен Ладен."
Но Ваня не се сърди на хората, които я подозират или й отправят упреци. Нито има желание да прокълне убийците си. Напротив - тя им е простила. И благодарение на изключително силната си воля е надделяла не само физическия си срив, но и жестоките душевни рани. Защото е убедена, че един от най-важните закони на Всемира е прошката. И не забравя това, което е чула от Господ в миговете й на клинична смърт: че трябва да се живее в мир и любов. Защото всичко останало е излишно.
|
